Срамът и хилядите хора, които живеят в теб

Срам, страх, вина - светата троица на негативните емоции, от които хората бягат и които нанасят трайни щети в живота ни, когато не ги адресираме.

Дълго време си мислех, че основната емоция, с която ще се занимавам в този живот е страхът. После се срещнах с потиснатия си срам и открих колко много аспекти на ежедневието ми са били изцяло под негово влияние. Приятелства през срам. Връзки през срам. Работа през срам. Списъкът е дълъг ....

Срамът е специфичен с това, че се крие. Трудно е понякога човек да го разпознае. Но пък има ясни признаци, които показват неговото наличие:

• чувстваш се вечно "под прожектор"

• самоопределяш се като перфекционист

• имаш усещането, че нещо в теб е фундаментално дефектно

• не си позволяваш наслада и радост (или са в точно определени дози, по точно определен начин, с точно определени хора)

• имаш чувството, че вътре в теб живеят хиляди персони и лесно можеш да превключваш между тях в зависимост от средата, в която си

Посвещавам тази статия на последната точка в списъка и ще споделя моят път по темата (както и аспекти от работата ми с клиенти).

Хамелеонът е човек, който лесно се нагажда. Приспособим е във всяка среда до степен, в която може да подражава напълно на хората, с които е. Спомням си една лятна ваканция, в която се запознах с момиче от Плевен и за 3 дни бях усвоила диалекта й до съвършенство.

Това може да изглежда като ценно умение, но какво се крие зад него? Хората, които го практикуват ще ви кажат, че под повърхността има една дълбока потребност да "съм като теб, за да ме харесаш". Защото аз сам по себе си не знам кой съм и ми трябват други, по които да се дефинирам.

Често хамелеоните се чувстват тотално объркани, когато останат сами. Както и супер изморени, когато имат богат социален живот. Защото с родителите си са едни, с децата си - други, с колегите - трети, с приятелите - четвърти, с партньора - пети и така нататък. Всеки социален кръг е изградил у човека различна версия, която той "изпълнява" само там.

Усещането е, че вътре живеят хиляда човека (реално хиляда маски), между които трябва да се жонглира. Това създава една вътрешна фрагментарност, в която "мога да съм еди-коя-си версия само еди-къде-си" и във всички останали сфери точно този аспект се крие. Защото може да бъде отхвърлен.

"Добре де, ама аз как реално да ги погодя тези версии вътре? Как да ги покажа всичките? Хората няма да разберат." - това чувам от клиентите ми, с които работим по срама.

Задавала съм си тези въпроси неведнъж. Има един дълбок страх, че ако се покажа целият такъв, какъвто съм, няма да ме приемат. Ще им дойда в повече или ще съм твърде странен, твърде различен.

Има ли нужда другите да те разбират, за да те приемат и обичат? Аз не разбирам нищо от строителство, но обичам съпруга си, който обожава да строи и подкрепям с две ръце това негово влечение.

Често под желанието да ни разберат до край се крие нуждата просто да ни приемат такива, каквито сме. Важно е да разграничим двете неща, защото иначе ще живеем със стремежа да се обясняваме до пълно разбиране. А такова няма, самите ние себе си до край на можем да разберем. Защото вечно се променяме и преоткриваме.

Ключът е ние сами да приемем себе си. С всичко, което сме били и сме сега. С всичките си интереси, особености, хубави страни и слабости. За да се съберем обратно в едно цяло човешко същество, което се чувства добре в кожата си.

И не, няма нужда да режеш и криеш парчета от себе си, защото в главата ти те не пасват на обстановката. Можеш да си цял и цялостен такъв, какъвто си. Позволявайки си да дишаш свободно. Но това осъзнаване обикновено идва в хода на работа с терапевт.

Под срама се крие онази невиннност на детето. Което е спонтанно в своето изразяване. През което животът тече естествено. Което може да се смее сега и да плаче след малко, преживявайки центъра на своята идентичност стабилен и свързан с жизнената си сила.