В някакъв момент ще трябва да простиш на родителите си

Ще трябва да им простиш, че са били млади и пълни с живот и са правили глупостите, които само младостта предполага. Че са те създали, когато са те създали, а не когато условията са били перфектни и те са били напълно готови, защото вече на тоя акъл разбираш, че такива моменти не същуестват. Ще трябва да им простиш, че са се съмнявали дали искат деца в тoгавашната икономика, защото имаш някакви бегли спомени от Виденовата зима и заплатата от 7 долара на майка ти.

Ще трябва да им простиш, че са се бъхтали и някрая на деня са лягали уморени на дивана, вместо да си играят с теб на килима и да гледате за 295 път книжката с патенцата, Бога ми! Ще трябва да им простиш, че са били сприхави, изнервени, че са повишавали тон, защото за 17-ти пореден ден стаята ти е кочина. Аз знам - ти разбираш че това не е толкова важно, както си го разбирал и на 14, но мамка му, хубаво е да живееш в чиста къща! Толкова е хубаво, че като изчистиш къщата, калните обувки на мъжа ти, който току-що се е прибрал те побъркват до такава степен, че не забелязваш цветята, които ти е купил. И фантазираш не особено тайно как им събираш багажите на тези твоите и ги пращаш някъде далеч на гости за поне 3 дни - ей така, малко да си починеш и ти в тоя живот.

Ще трябва да простиш на родителите си, че са имали страхове, че са живели във времена, в които да ходиш на психолог е било гледано с лошо око, защото луд ли си, какво точно ти има?!

Ще трябва да им простиш, че са били самотни и са споделяли с теб неща, дето не са за твоите детски ушички. Ще трябва да им простиш, че невинаги са имали силата да присъстват, да те разбират, да реагират с приемане.

И то, ще трябва да им простиш без да слагаш вътре хиляда обяснения те в какви обстоятелства и с какви родители с расли. От сърце да им простиш. Без логика, без доказване, без правдивостта на 20-те, в която си мислеше, че ти тоя свят си го изял и нищо вече не може да те изненада.

И докато им прощаваш, вероятно ще откриеш някои интересни неща:

че и те са хора, душичките, и не са перфкетни, и не са били, и няма да бъдат

че можеш да ги оставиш да са си такива, каквито са и да са ти мили с всичките им трески за дялане

че, да, оставили са разни там травми, с които сега ти се справяш и може би това е непростимо, но се е случило и би било добре за твоето здраве, за качеството на съня ти и за отношниетя с ТВОЕТО дете сега да приемеш миналото си и да го оставиш там, където му е мястото

и най-вече и най-важно - че и ти, човеко, не си перфектен, също като тях, и сега виждаш, че всеки с годините, с времето понатрупва грешки, дай Боже и опит от тях, и че някои неща, дето си ги направил (или не си) не можеш да ги върнеш, можеш само да кажеш “Извинявай”, но и това е трудно понякога, нали?

И докато им прощаваш на тези обикновени хора, без да разбереш, ще си простил и на себе си.

Аз не знам какво е точно там, но хората казват, че е хубаво. По-смирено някак, повече милост придобиваш и почваш да се обичаш и да се харесваш и с любов да си казваш “Това, дето го направи сега не беше много хубаво. Хайде другия път да опиташ по-добре.” И не си се сърдиш, защото в тия думи няма укор. Има любов, която по съвсем ествествен начин идва от сърцето ти, а от там стига до всичко и всички около теб.

Даже някои казват, че там има мъдрост и зрялост, които те правят по-спокоен и дребните злободневни драми не тежат толкова. И се научаваш да си мълчиш със себе си и да ти е хубаво. Което именно бе въпросът, който майка ми ми зададе в болничната стая, когато отидох да я видя след като ми се обадиха от болницата в Добрич да ми кажат, че тя има тумор в мозъка. След като близо 2 години не си бяхме говорили. С майка ми, не с болничния персонал.

-Научи ли се вече да си мълчиш и да ти е хубаво с тебе си? - пита ме, заваляйки думите, а очите й са големи и любопитни като не дете.

-Научих се, мамо. Точно в мига, в който ме попита се научих.