Вина, контрол и бърнаут - дълбоките причини да прегаряш

От другата страна на вината има почивка и наслада, които дълбоко подхранват душата

"Дори не разбрах кога спрях да изпитвам вина." - това бяха думите на моя клиентка наскоро.

Аз съм фен на дългосрочната терапия - онази, в която (както казва учителката ми по хипноза) се занимаваме с живота на човека, а не с неговите симптоми и проблеми. Открила съм, че последните са следствие на нашите собствени защитни механизми. Ако не се изправим директно пред защитата, можем да лекуваме един и същ проблем 1000 пъти или да преживяваме 1000 различни проблема с един и същ корен. Което между другото, е точно това, което се случва, когато човек е на духовната шведска маса.

Накратко - дълбоките причини искат дълбока работа. А дълбоката работа отнема време, защото е нужно да намериш твоя си терапевт, да му се довериш и да си позволиш заедно с него да бъркате по разни места, които ти в момента дори не подозираш, че съществуват в теб. И най-вече да се довериш, че като ги изровичкате тези места (което винаги се случва в точния момент), ще имаш вътрешните и външни ресурси да се справиш с истините, пред които се изправяш.

А, както добре знаем, растежът на човека пряко зависи от това колко истина може да приеме за себе си.

И така, споделих ви в предишната статия за моите преживявания с бърнаут и споменах, че това състояние е пресечна точка между външни обстоятелства и вътрешни модели за справяне с високи нива на стрес. Тоест, личностните черти на човека са основен фактор за прегарянето. Но какви са тези черти?

Онова, което те прегаря НЕ е:

• смотания шеф - той не е шеф само на теб, защо тогава другите ти колеги не прегарят

• безкрайните задачи и нереалистичните изисквания - в крайна сметка ти решаваш дали да занесеш работните си проблеми у дома и къде е границата

• токсичните колеги - наистина има токсична работна среда и много хора работят в такава, но ако е толкова зле, винаги можеш да напуснеш, нали?

Онова, което води до бърнаут е хроничното ти чувство на вина.

Ще го кажа пак - прегаряш, защото се чувстваш по презумпция виновен. За всичко, през цялото време. Често без дори да го разбираш. Ето как работи този механизъм.

Знаеш ли защо хората упражняват свръх контрол?

Защото се страхуват, а когато човек се страхува, той трябва да се почувства отново компетентен, за да избегне гадното усещане за безпомощност. Кой е най-бързият начин да се почувстваш компетентен и можещ? Действието. Това често значи, че:

• действаме хаотично, без яснота и конкретика просто защото искаме да се махнем от емоционалното място, на което се намираме в момента

• толкова влизаме в коловоза на действие, че всеки, който не действа с нашето бясно темпо ни изглежда спрял, а не може така! И започваме да го ръчкаме. Или пък да правим нещата, вместо него.

Познато ли ти е?

"Дай да ти помогна."

"Остави ме аз да го направя, ти не го правиш като мен и ще го прецакаш."

"Той/тя толкова си може. Ще трябва и това да поема аз явно."

Ръчкане на всичко и всички наоколо до пълно изтощение. Най-вече на себе си. Което само по себе си е сериозен сигнал, че бърнаута наближава. Обикновено в такива случаи се появява някой добронамерен човек, който ни обича и ни казва да се спрем. Казва ни, че не е добре така за нас. Казва ни, че не е добре и за онзи, на когото уж помагаме, защото го лишаваме от възможността да опита, да сбърка, да се научи, да успее. Всяка майка, която чете вероятно в момента кима.

А ние какво му отговоряме на този добронамерен безгружен човек?

"Ако не го направя аз, никой няма да го направи."

Ако си казвал това или негови вариации, искам сега да спреш за момент и да усетиш в тялото си каква емоция стои зад тези думи. Колкото време ти трябва, чувствай го. Какво е? Къде е? Тежко ли е? Голямо ли е? Пари ли? Или те смразява?

"Няма кой друг" е мотото на виновния човек

Той толкова е потънал в правене, действане, случване, ръчкане, бутане, че му е почти невъзможно да чуе себе си. И когато този човек рано или късно бъде помолен или заставен (от недай си боже, болест) да спре, той изпада в ступор. Защото спирането предполага нещо, което за такъв човек е трудно - да стои със себе си.

Когато в кабинета влязат такива хора, те ми говорят за разхвърлените си гардероби, които така и не могат да разчистят. Говорят ми за безкрайно изискващите си партньори, които никога не са доволни от тях. Говорят ми за децата си, които уж се справят добре, обаче те като родители вечно се притесняват. И всеки път, когато ми говорят, аз чувам детето в тях, което казва:

Ако този път го направя перфектно, няма да страдам.

Пътят към това детето често е дълъг, бавен, лъкатушен. Но си заслужава. Всеки път си заслужава. Защото веднъж, когато истински стигнат до него и го гушнат и в клетките си преживеят, че те нямат вина за онова, което се е случвало в детството им, тези хора разбират няколко важни неща:

Наистина не можеш да контролираш нищо извън себе си. А себе си няма нужда да контролираш. Има нужда да се приемеш и обикнеш такъв, какъвто си сега.

Действието понякога е да се въртиш в кръг. Уморява те и ти създава усещане за активност, но никъде не те отвежда.

Почивката е най-прекият път към растеж. (Питай някой културист, ако не ми вярваш). Имаш право да си почиваш. Жизнено важно е даже!

Ти си най-ценният за себе си. Никой никога няма да те познава така, както ти познаваш себе си. Ти знаеш най-добре от какво имаш нужда, как имаш нужда да си го дадеш и кога е достатъчно.

Да се обичаш е да обичаш едно от творенията на Вселената. Заслужаваш цялата любов, която даваш на другите. Уязвимостта да получаваш лекува и смирява.

Какво се случи с моята клиентка?

Когато започнахме да работим, всички други бяха виновни. Мъжът, децата, родителите, любовникът... никой не я виждаше, никой не я разбираше, никой не я почиташе.

Бавно и поетапно, тя започна да отвоюва личното си време и пространство и установи, че когато е искрена, никой не й се сърди и никой не я вини. Това беше изненадващо откритие за нея. И много успокояващо.

С времето все повече си даваше въздуха и свободата, за които копнееше. Спря да присъства в отношенията, които не я хранят и се обърна истински навътре. Откри колко е интересна сама на себе си. Колко много неща преживява и колко от тях иска да сподели със света.

Започни да твори. През храната, която готви, през дрехите, които носи, през отношенията с подчинените й. Отпускаше се в това да се споделя. И на една от последните ми сесии ми каза именно това "Дори не разбрах кога спрях да изпитвам вина".

Сега тази жена живее с една идея по-плътно усещане за безопасност и това е изцяло благодарние на нейните усилия, осъзнавания и желание да промени живота си за по-добро.

Ако и ти вървиш по този път и имаш нужда от подкрепа, можеш да запазиш своя час за лична консултация тук или да дойдеш на MIND MASTER - мастър класа, който ще ти даде първите стъпки към свободата.