Когато се подготвях за тази статия, направих проучване - какво излиза в Гугъл, когато напишеш думата самочувствие. Резултатите са потресаващи.
Освен тълковните речници с определения, излизат и няколко статии, които внасят тотална дезориентация по темата. Така че нека поговорим какво е самочувствието от гледна точка на хипнотерапията и как можем да го развиваме.
Първо, самочувствие не е мръсна дума. Не знам дали от народопсихология или лични изкривявания на някои експерти, но в България още не сме свикнали да възприемаме самочувствието като нещо естествено и нормално.
Говорим за високо и ниско самочувствие. Като приравняваме първото с горделивост, а второто с липса на адекватна самооценка. Що за автогол?! Нито да го имаш, нито да го нямаш. Любим момент от проучването ми беше изречението "Хората със самочувствие много страдат в живота." Ако искате да видите на практика как изглеждат и звучат ограничаващите вярвания, това изреченеи е перфектният пример.
Възможно ли е ... просто да имаш самочувствие без да го слагаш на скала и да го приравняваш с нещо свръхестествено? Възможно е, разбира се.
Какво е самочувствието и толкова ли е лошо да го имаш?
Самочувствие е способността да се само-чувствам, да си чувствам емоциите, да чувствам себе си и това, което преминава през мен точно такова, каквото е.
Нищо повече, нищо по-малко.
Това не е някаква имагинерна терапевтична думичка, в която всеки да си вкарва негово значение. Това не е концепция за ума и не е нещо неестествено за човека.
Самочувствието е умение:
да съм в тялото си, да го усещам
да разпознавам и преживявам емоциите си
да разпознавам кои са мои и кои - чужди
да имам разбиране и приемане за тези емоции - какво искат да ми кажат, на какво имат да ме научат
да мога да назовавам и говоря спокойно за пълния си спектър от емоции
Когато гледаме на нещата от този ъгъл, разбираме няколко важни неща:
самочувствието не зависи от външни успехи, постижения и придобивки, но може да доведе до тях
самочувствието не е имагинерна концепция, а реално телесно преживяване
самочувствието е умението да чувствам; всяко умение може да се развива и усъвършенства
всеки човек има самочувствие, така както всеки човек има емоции - до колко и как си го позволява, това е въпросът
Как се развива самочувствието?
Всъщност, това никак не е сложна работа. Да се самочувствам е вътрешен процес, при който си позволявам пълния си спектър от емоции и си давам право да ги преживявам и да уча от тях.
Проблемът при повечето от нас е именно в това, че не си позволяваме всичките си емоции. Говорим за хубави и лоши, високо-вибрационни и ниско-вибрационни емоции. Рационално се опитваме да стоим само в хубавото, във високото. Слагаме забрана над останалото, сякаш това би могло реално да внесе положителна промяна в живота ни.
Всъщност, когато си забраняваме да чувстваме определени емоции, орязваме себе си, натъпкваме се в някаква кутия на good vibes only и си мислим, че животът ще откликне на нашата "висока вибрация" само с хубави преживявания. Really?
Нещата не работят така и всеки от нас среща своите трудности, своите предизвикателства, своите падения. Въпросът не е да се предпазим от тях (което е опит да се предпазим от самия живот). Въпросът е да разберем, че в тях има мъдрост, която често се крие зад гадната емоция. А тя спира да е гадна, когато си я позволим.
Пример от практиката
Наскоро имах сесия, в която клиентката ми за 1ви път си позволи да се потопи в емоцията на унижение. Какво разбра от това място? Че са й били забранявани нормални неща, като това да греши, да чупи, да събаря, да избира и да има предпочитания. Нали сте виждали тези родители, които викат на детето, защото е счупило чинията без да иска? Или го гледат с укор, когато играе в локвите? Или пасивно-агресивно го съдят, задето е избрало да ходи на спорт, вместо на уроци по математика?
В тези моменти детето преживява унижение, но обикновено не може да си го обясни. Вместо това просто усеща едно странно чувство, че то само по себе си като човек е неправилно и счупено и трябва да бъде перфектно, за да получава любовта на мама и татко. В тази ситуация външните авторитети придобиват такова огромно значение! И това усещане, че си счупен може да е с теб до края на живота ти.
Имала съм подобни сесии с множесто различни хора, преминаващи през множество различни емоции. Вина от това, че някой в семейството е болен и детето не разбира как, но го усеща като своя отговорност. Гняв от това, че родителите не могат да вземат единодушно решение и поставят детето в ролята на медиатор. Срам от това, че детето не отговоря на очакванията и нереализираните мечти на родителите. И така нататък...
Във всяка ситуация човекът е създал някакво вярване около тази емоция, което стабилно подкопава самочувствието му днес, като възрастен.
"Аз съм виновен за всичко лошо, което се случва в семейството ми."
"Трябва да избирам между себе си и любовта на важните в живота ми хора."
"Нямам право да греша, но и нямам право да съм по-успешен от теб."
Това са малка част от вярванията, които излизат на повърхността в тези сесии.
Красотата е, че в мига, в който човек си позволи да чувства емоцията (с подкрепа и адекватна техника), вярването може да се освети и промени. Самият човек разбира, че това не е вярно, че това не е истина. И това автоматично го центрира в самия него, прави го по-самочувствен, по-уверен, по-спокоен за бъдещите подобни ситуации.
Моят личен опит
Самата аз ходя активно на терапия и всички техники, които прилагам в сесиите си с клиенти, преживявам върху себе си. Пътят на учене често е дълъг. Понякога забраните са много - за мен беше забранено да чувствам вина, гняв, завист, унижение, неудобство, тъга. Но най-вече срам.
Срамът се оказа голямо разковниче в моята терапия. Ще му посветя отделна статия.
Ще завърша тук с една история за тъгата.
Преди няколко месеца открих, че важен за мен човек ме е излъгал за нещо. Минах през процес на "С какво съм го заслужила?", но в един момент разбрах, че не мога да нося отговорност за действията на другите (това също заслужава отделна статия). Това осъзнаване ми донесе огромна тъга.
Оставих я да минава през мен и тя се разгърна в рамките на почти 2 седмици. Усещах я през цялото време, като фон на всичко останало. Спомнях си различни ситуации от живота ми, в които съм се опитвала да поема отговорност за емоции, мислите, действията на другите. Винаги безуспешно. Спомнях си нуждата някой да ми обясни коя емоция е моя и коя - на мама. Спомнях си всички моменти, в които съм имала потребност, но тя не е била задоволена, защото възрастните около мен не са били налични.
Потъжих за вътрешното си дете. Потъжих и за дъщеря си. Почувствах голямо смирение пред живота и възможностите на моите родители. Разбрах човешкото в тях. И дойде състраданието. Към мен и всичко, което не съм получила, всичко, което не съм дала на детето си. Към дъщеря ми и нейния път, нейните потребности, които няма нужда да разбирам, за да посрещам. Към онези преди мен, които си нямам идея как си израснали и какво са и не са получили.
Разбрах, че наистина не е нужно да съм перфектна, за да правя това, което искам и то да е смислено и ценно.
Разбрах, че мога да имам повече аспекти от себе си без да се съдя и така да си позволя повече в живота си.
Разбрах, че съм достатъчна такава, каквато съм.
Този 2-седмичен период е един от големите двигатели зад събитието "Успех по твоите правила".
След него разбирам по-добре как функционира самочувствието и съм готова да те науча на това умение.
Очаквам те на 29.03 в Inner Self за едно по-различно, интимно и вдъхновено потапяне в темите за кариерата, успеха, развитието и пътя на човека.
留言